Тази красавица сребърна нежна
свежда свенливо маслини-очи,
щом я погалят неволно, небрежно
златните слънчеви топли лъчи.

Ала царува тя във тъмнината,
гордо огрява заспалия свят
и през нощта осветява земята,
после залязва, щом дойде денят.

Като мома лакомия пълнее,
бързо изпълва свойта одежда.
После отчаяна чезне, слабее,
сякаш коси я любов безнадеждна.

Приказна дреме на небосвода,
дала е своя безбрачен обет.
И озарява мрак и природа,
скрила от видело тайни безчет.