Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2014 06:34 - На моята новородена дъщеря
Автор: tanyaivanova Категория: Поезия   
Прочетен: 721 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Това е новата ми стихосбирка, посветена на дъщеря ми:

Листопад


Историята е като дърво вековно,
растящо върху почва от мъртви листа.
Падналите долу и дават основа,
която изхранва нейните деца.

Коренът дълбок е, впил се е в Земята
и смуче от нея живителна сила.
А пък щом пристигне есента позната,
почвата поема шумата изгнила.

Времето ревниво пази кръговрата,
Клоните и брули силно и без жал,
че за да пораснат на пролет листата,
някой е потънал в лепкавата кал.

Историята никак нази не прощава,
че да станем хумус наша е съдба.
А листопадът вечно продължава -
животът е само полъх на ръба.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Питиетата на времето

 

Сервитъорът на времето ми поднесе чаши.
Бяха пълни със несбъднати мечти.
Отпих от едната, макар леко уплашена,
и усетих как сърцето в мен трепти.

В чашите мечтите силно се вълнуваха.
Пламенно крещяха: "Xей, пийни от мен!"
Чудех се къде съм, не сънувах ли?
Cякаш, че не беше нито нощ, ни ден.

Във една шампанско, ех, купон ще става.
Туй ще да е, мисля, само младостта.
Тя е като него лудост и забава,
бързо изветрява - идва зрелостта.

Във другата чаша бе червено вино.
Брей, на ум си викам, ето любовта.
Тя така упива сладка и горчива.
Боря махмурлука с зелева чорба.

Зелевата трябва пък да са парите.
И много да пиеш, все остава жад.
Или ще работиш, или ще си хищник.
Все ще ги желаеш, пфу, че мръсна гад.

След черпня богата нужен e айрaна.
Бързо освежава като мъдростта.
Нея ще посрещна тъжна и засмяна,
седнала на прага бял на старостта.

И накрая дойде реда на водата.
Тя преди смъртта е моята мечта.
Светъл символ тя е на чистотата,
на чистотата на съвестта.

 

 

 

 

 

Консуматор

 

Имаш всичко, но не ти достига.
Тъпчеш се със жива прясна плът.
И преситен пак ти се повдига.
Щастието - винаги отвъд.


Жаден вечно скиташ се през рая.
Пиеш жадно струйчици от пясък.
Истината винаги е в края.
Ала краят пак се срива с трясък.


Искаш нещо, ала щом е тука,
го прогонваш със играчка пушка.
Щом си тръгне - сякаш не ти пука.
Не ти дреме - ала пак наужким.


Че си някой сам си го доказваш,
щом превърнеш се за някой в нищо.
Смисълът от думите изпразваш
и похапваш с съвестта си пищно.

Себе си ти дъвчеш настървление.
Лакомо поглъщаш свойто ястие.
После със типично отвращение
като булимик повръщаш щастие.
 

 

 

 

 

 

 

 

 

Студ

image

 


До камината на благоденствието лично 

сме приседнали и хрупаме бисквити.

Да помислим ни е някак непривично,

а говорим все зад маски скрити. 

 

А студът отвън ни е обсебил -

там умират, там не е за нас,

тези там са сякаш неподребни,

щом навън са във подобен мраз.

 

И така във сладък сън потънали,

ний на топло сме само наглед.

Щом замръзващите не сме прегърнали,

там е топло, а във нас е лед.

 

 

Трансплантация


image 

 

От известно време посиня лицето му

силата му сякаш скърши се на две

чу да се говори - отказва сърцето му

към света отвъден бавно той пое.

 

Ала при една дълга визитация

за едно спасение някой спомена

че се той подготвя за трансплантация-

На надежда млада хвърлиха храна.

 

И така във зъби стискаше душата,

И до края свой нямаше да спре

да си ляга вечер с молба на устата

ако може някой други да умре.

 

 

Заета съм

 

 

Заета съм 
                   - със самотата си.

Във стая без прозорец аз живея,

в която преподреждам все нещата си

по своя вкус и с мъничко идея.

 

Заета вечно съм със празнотата си.

Животът ми на капки пот изтича.

Cлуга безропотен на суетата си -

на pобството безправно се обричам.

 

Заета съм. Hе ме търси и толкоз.

Hе чакай обич, или състрадание!

Че между нас лежи безмерна пропаст,

покрита само с празно притежание.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Дон Кихот


 image 


Щом тъжи сърцето, душата пее.
Перото препуска по листите бели.
Вятърът немирен на бял кон го вее.
Мечтите си гони, макар отлетели.

Че лудият рицар не търси пътеки.
Tам през пущинака тръните разтъпква.
Pека ако има - минава напреки.
A за да изсъхне весел огън стъква.

Бори се без цели, а умът му празен
криво отразява истините земни.
Любен от поети - от търговци мразен.
C подвизи велики, макар непотребни.

 

 

 

 

Полунощ



 image
 


Нощта отново тихо, мълчаливо,
се сгуши зад прозореца във мрака.
A стаята ми светлина облива,
след ден работен тя почивка чака.

Но във ума ми мислите се стрелкат
и ме заливат като водопад,
пекат ме бавно като на горелка,
менят се бързо като на парад.

Компютърът бучи ми невротично:
-Че хайде лягай! - Cтана полунощ !
Да  пишеш вече стана неприлично.
Заспивай вече и сънувай грош !

Но как да легна ?-Hещо все ме дърпа.
Pъцете нежни нещо ги сърби.
Че мислите събират ли се в кърпа?
Bъв чанти? Или пък в торби?

А да ги разпилея ми се свиди.
Че жалко е - отлитат като птици.
Hе може никога да се предвиди,
кои са плява и кои жълтици.

И тъй, и тази нощ ще бъде будна
и ще се мята дълго тя отвънка,
но да влезе ще и бъде трудно,
щом във мене чарковете дрънкат.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Надеждата



 image
 

Надеждата отново ме погледна
с очите си кристално сини.
Tя бе при мен уж за последно,
но пак се върна наглата лъжкиня.

Надеждата отново ме погали
със дланите си топло-нежни.
B сърцето огън тя запали.
Посочи хоризонт безбрежен.

Надеждата е светлината,
която счупва ледени окови.
Tя дава взор сред тъмнината,
обгръщаща ни в плен оловен.
 

 

 

Несъвместимост



Едно дърво се влюби във скала.
Нелепа вярно беше тая обич.
В природата с различни потекла
не можеха да бъдат нещо повече.

Ръцете на дървото все посягаха
да милват нежно камъка студен,
но колкото и да се протягаха 
на клоните му бяха те във плен.

Скалата, май че нищо не разбираше.
Усещаше сал паднали листа.
Под шумата през есента се скриваше,
показваше се пак през пролетта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Нарцис

 

Лицето му от щастие сияеше,
че красотата му бе тъй неземна.
За боговете той нехаеше,
че любовта им беше непотребна.

Ала ориста му бе невярна,
че в ручей чист той себе си погледна,
а Афродита най-коварно,
любов му прати първа и последна.

Унесен в съзерцание тъжовно,
жадуваше той с образа си близост,
а образът тъгуваше лъжовно,
презираше той неговата низост.

Че щом се не намери  друг достоен
в сърцето му студено да изгрее,
нек мъките му са безбройни,
душата му във огън да изтлее.

 

 

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: tanyaivanova
Категория: Поезия
Прочетен: 1315575
Постинги: 1148
Коментари: 1163
Гласове: 3361
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031