Когато ти си мрачен ми горчи.
Опитвам се да бъда безразлична.
Но непукизмът-маска си личи
и да го нося ми е непривично.

Когато облак тъмен пак виси
и над обичта ни се чумери,
ти път към мен отново потърси,
щом търсиш, винаги ще го намериш

Но ти си тъжен, крива съм за нещо,
вината ме притиска като труп
и слаби са май женските ми плещи,
щом ти и Бог се сърдите накуп.

Очите ти студени са затвор,
във който е душата ти пленена.
Към мен не хвърляш нито слух , ни взор
макар, че пак до смърт съм аз ранена.

И блъскам се отново във стена,
опитвам се с глава да я разбия.
За връзката ни в трудни времена
водата жива искам да открия.

Съмнението прави ли те сляп,
нима не виждаш знак за любовта ми?
Че щом деля със теб и сол, и хляб,
аз теб избирам, стига вече драми!