Душата ми изсъхна като круша.
Не черпи веч осите с меден сок.
Дори и аз тъй рядко веч я слушам,
сломена от житейския урок.

Душата ми не пее като птица,
по клоните и гарваните грачат.
В очите на препатила старица
мечтите нищо истинско не значат.

Дори да ме погледнеш със надежда,
дори и в мен да търсиш топлина,
съдбата ми към друго ме отвежда
в уютната ми вечна тъмнина.

И костите ми стопляш ти за кратко,
със пламък на утихнали копнежи.
Остава дъх на изгоряло сладко,
a в погледа ми - паякови мрежи.

жива, здрава и много щастлива..през 2017
хареса ми твоето темпо в този стих..
нежно стакато..
само една лЕйди може да пише така..
топли поздрави!

мерси, за много години и на теб

Уникална си. Обичам щуротии.

Душата ми изсъхна като круша

Кой друг би написал такова нещо.

Но е рано за такива тъжни мисли. Не е ли по-добре: "Не черпи тя осите с меден сок". "Веч" отдавна е демоде в съвременната поетична реч , извинете ме за корекцията.

Благодаря

Благодаря, в случая не мисля че трябва да следвам модните тенденции